Как може да се влюбим във всеки?

За първи път прочетох за изследването, когато бях на крачка от раздяла. Всеки път, когато си помислех да си тръгна, сърцето ми заглушаваше мозъка. Чувствах се в безизходица. Така че, като добър академик, се обърнах към науката, надявайки се, че има начин да обичам по-умно.
Обясних проучването на мой познат от университета – за непознати хетеросексуален мъж и жена, които влизат в лаборатория през различни врати. Седяли лице в лице и отговаряли на редица все по-лични въпроси. След това мълчаливо се взирали в очите на другия четири минути. Шест месеца по-късно двама участници се оженили и поканили цялата лаборатория на церемонията.

– Да го тестваме – каза той.
Позволете ми да призная начина, по който нашият експеримент от началото беше в несъответствие с оригиналното проучване. Първо, бяхме в бар, а не в лаборатория. Второ, не бяхме непознати. Не само това, но сега осъзнавам че нито единият, нито другият не предложи и не се съгласи каегорично да опита експеримент, предназначен да създаде романтична любов.

Намерих въпросите на д-р Арън в Google, бяха 36. Прекарахме следващите два часа, подавайки си моя iPhone през масата, като отговаряхме на всеки въпрос.
В началото бяха безобидни: – Бихте ли искали да бъдете известни? По какъв начин? ” и “ Кога за последен път пя, когато беше сам/а? Кога пя на някой друг?“
Неусетно започнаха да стават по-интимни.
В отговор на подканата: „Назовете три неща, по които смятате, че си приличате”, той ме погледна и каза: „Мисля, че и двамата се интересуваме един от друг.

Усмихнах се и преглътнах бирата си, докато той изброяваше още две общи черти, които бързо забравих. Обменихме истории за последния път, когато всеки от нас е плакал и признахме по едно нещо, което бихме искали да зададем на гадателка. Обяснихме отношенията с майките си.
Въпросите ми напомниха за скандалния експеримент с кипяща жаба, в който жабата не усетила, че водата става по-гореща, докато не станало твърде късно. И при нас, тъй като нивото на близост на въпросите нарастваше постепенно, не забелязах, че сме влезли в интимна зона, докато вече не бяхме там. Процес, който обикновено отнема седмици или месеци.

Обичах да научавам неща за себе си чрез собствените си отговори, но много ми харесваше да науча неща и за него. Барът, който беше празен, когато пристигнахме беше препълнен, когато за кратко спряхме, за да отидем до тоалетната.
Седях сама на масата, осъзнавайки заобикалящата ме среда за първи път от един час, и се зачудих дали някой е чул разговора ни. Ако да, не бях забелязала. Не забелязах и кога тълпата се разреди и стана късно.

Всички имаме истории за себе си, който разказваме на непознати и познати, но въпросите на д-р Арън са различни. Тази ускорена интимност, ми напомни за един летен лагер, на който прекарах цяла нощ с нов приятел, като си разказвахме неща от краткия ни живот. На 13 години, далеч от дома за първи път, беше лесно бързо да опознаеш някой. Но рядко светът на възрастните ни предоставя такива обстоятелства.

Моментите, които за мен бяха най- дискомфортни, бяха не тези, в които споделях за себе си, а в които трябваше да мисля за партньора си. Например: „Избройте по 5 неща, които смятате за положителни в партньора си като се редувате“ (Въпрос 22) и „Кажете на партньора си какво ви харесва в него; бъдете честни, както по принцип не бихте били с човек, който срещате сега ”(Въпрос 28).

Голяма част от изследванията на д-р Арън са насочени към създаване на между личностна близост. Няколко от тях анализират начините, по които ние започваме да приемаме някой за близък. Лесно е да се види как въпросите насърчават онова, което наричаме „себеразкриване“. Казвайки неща като: „Харесвам гласа ти, начина, по който приятелите ти ти се възхищават“, това са качества, които карат един човек да изглежда привлекателен в очите на друг. Страхотно е, наистина, да чуеш за какво ти се възхищава човекът срещу теб. Не знам защо не ходим наоколо и не си разменяме комплименти.
Приключихме в полунощ, отне ни доста повече от 90-те минути, за които стандартно се провежда проучването. Оглеждайки бара, се почувствах, сякаш сега съм се събудила.
– Това не беше толкова зле – казах аз. – Определено е по-малко неудобно от това да се взираме един в друг.

Той се поколеба и попита.
– Мислиш ли, че трябва да направим и това?
– Тук? – Огледах бара. Изглеждаше твърде странно, твърде публично.
– Можем да застанем на моста – каза той и се обърна към прозореца.
Нощта беше топла и аз бях развълнувана. Отидохме до най-високата точка, после се обърнахме един към друг. Настроих таймер на телефона си.
– Добре. – казах аз, вдишвайки рязко.

– Добре. – каза той и се усмихна.
Бях карала ски по много стръмни склонове и бях висяла от скала, вързана с много тънко въже, но да се взирам в очите на някого в продължение на четири мълчаливи минути, беше едно от най-вълнуващите и ужасяващи преживявания в живота ми. Прекарах първите няколко минути, опитвайки се да дишам нормално. Усмихвахме се нервно в началото, докато не се успокоихме. Знам, че очите са прозорците към душата или нещо такова, но истинската същност на момента не беше просто, че гледах някого, а че виждах някой наистина да ме вижда. Щом се предадох на ужаса на това осъзнаване и му дадох време да притихне, открих нещо неочаквано.
Почувствах смелост и бях учудена. Част от това учудване беше заради моята собствена уязвимост, а част беше странното усещане, което получаваме от една дума отново и отново, докато тя загуби смисъла си и стане това, което всъщност е: сбор от звуци.

Така беше и с очите, които не са прозорец към нещо, а по-скоро към група от полезни клетки. Чувствата, свързани с очите, изчезнаха и аз бях поразена от изумителната им биологична реалност: сферичната природа на очната ябълка, видимата мускулатура на ириса и гладкото мокро стъкло на роговицата. Беше странно и изискано.
Когато таймерът иззвъня, аз бях изненадана – и малко облекчена. Но чувствах и загуба. Вече започнах да виждам нашата вечер през сюрреалистичния и ненадежден обектив на ретроспекцията.
Повечето от нас мислят за любовта като за нещо, което се случва с нас. Влюбване. Тръпка.

Това, което ми харесва в това изследване, е идеята, че любовта е действие. Приема се, че това, което има значение за моя партньор, е важно за мен, защото имаме поне три общи неща и двамата имаме близки отношения с майките си и защото той ми позволи да го погледна.
Чудех се какво ще стане с нашето взаимодействие. Ако не друго, си мислех, че ще остане като интересна история. Но сега виждам, че историята не е за нас; притеснението да опознаеш някого, всъщност е история за това какво да бъдеш опознат.

Вярно е, че не можете да избирате кой да ви обича, въпреки че години наред се надявах на обратното, и че не можем да изпитваме романтични чувства без да чувстваме някакво неудобство. Науката ни казва, че биологията е важна; нашите феромони и хормони вършат много неща зад кулисите.
Но въпреки всичко, започнах да мисля, че любовта е по-гъвкава, отколкото ние си мислим. Проучването на Артър Арън ми показа, че е възможно –лесно дори – да се изгради доверие и интимност, а именно това са чувствата, които са необходими на любовта, за да процъфтява.

Вероятно се чудите дали сме се влюбили. Е, да, случи се. Макар че е трудно да се каже, че се дължи изцяло на изследването (може би щеше да се случи така или иначе), но то ни даде това усещане. Прекарахме седмици в интимното пространство, което създадохме тази нощ, чакайки да видим какво може да стане.
И се случи. Влюбихме се, защото всеки от нас е направил своя избор.

Източник: NYTimes

Facebook
Email

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

За автора
Еми Стоянова

Привет!
Казвам се Емилия и по стечение на обстоятелствата съм създател на този сайт и автор на „Както си го направиш – наръчник за първи срещи“. Казвам по стечение на обстоятелствата, защото вече подминах 30 години и съответно имам известен опит във връзките.

Последно от блога
Последвайте ме
Галерия